За стихотворението "Молитва" от Атанас Далчев
Ще започна отзад напред, дори не с финала, а с датата след него. Стихотворението „Молитва“ е написано през 1927 година. Не е отбелязан месецът.
Атанас Далчев е роден през юни 1904. Детството му минава в Цариград, Солун, Дедеагач, до пристигането на семейството му в София през 1914. Преживява двете балкански и Първата световна война. Завършва гимназия, после става студент. През 1926 година излиза от печат първата му стихосбирка. През 1927 завършва успешно Философия и Педагогика в Софийския университет, след това заминава за седем месеца в Италия при брат си и там слуша лекции по история на изкуството. Има приятели и съмишленици, които се занимават с литература и изкуство. Участвал е в литературния кръг „Стрелец“ от основаването чак до разпадането му през същата 1927 година. Негови стихотворения са публикувани в повечето литературни издания.
И той ако каже, че не е преживял нищо!
Поинтересувах се и прочетох всичко това в биографията му, защото се замислих какво дава основание на едно момче на 23 години да пише с толкова голямо самочувствие (ура, аз не съм като другите). Запитах се също дали тази самоувереност не е привидна. Дали пък не става дума за притеснение и смущение (уви, аз не съм като другите).
На 23 години човек е много силен и много крехък. Образованието му дава оръжия, който той едва удържа в ръцете си, като двуметровия железен меч в гръцкия археологически музей, който видях веднъж, и се зачудих колко ли висок войн го е носил (вдигал, замахвал, нападал е и се е защитавал с него).
Аз не помня.
Аз не помня, аз не съм видял
минаха ли моите години?
Ти не ме оставяй да загина,
господи, преди да съм живял!
Питам се защо човекът, който говори в това стихотворение, има чувството, че не е живял досега. Искам да разбера какво той разбира под живот и живеене. Сигурно самото съществуване на тялото, което очевидно не е под въпрос, не е достатъчно, а се търси нещо друго, нещо различно. Нещо повече. Във времето, преминало до тук, не се откроява нищо значимо, нищо, достойно за запомняне. Щом самият той не помни своите години, как биха могли да го помнят другите хора? Може би неудовлетворението му идва от съзнанието за незначителност, безцелност и безсмисленост. Дали го е имало или го е нямало на света, това е без значение. Подмолно, в на два пъти започнатия въпрос – аз не помня, аз не съм видял – ври вълнение, търсене на смисъл и на думи, с които да се опише усещането за неговата липса. Изразът „моите години“ не е свързан с измерване на дължината на срок, а по-скоро с неговата крайност и определеност. Младостта с нейните кипящи сили и възможности, лишена от цел и устрем, тъпче на едно място, заглъхва, потъмнява. Той се обръща назад към отминалите години и не вижда нищо. В обхвата на римите протягат пръсти да се докоснат „не съм видял“ и „преди да съм живял“. Животът е останал в напразно в миналото, а това, което предстои, е неясно и под заплаха. Римуват се „години“ и „загина“ – времето със сигурност е изтекло, и смъртта със сигурност чака в неговия край.
Стихотворението е молитва. То е отправено към бог. Започва с „аз“ – непомнещ, невиждащ, незнаещ. Следващата мисъл, във второто изречение, вече е полагане в ръцете на другия, бог, „ти“. Молитвата му е бог да не го остави да загине. Това значи, че човекът не само е смъртен, той дори се стреми към смъртта по своя воля и има нужда от помощ, от забрана. Някой друг, по-голям и по-силен, да го спре и да не му позволи да сгреши.
Как е описана тази намеса? Как лирическият говорител си представя помощта?
Изведи ме вън от всяка сложност,
научи ме пак на простота:
да отдавам сетния петак
от сърце на срещнатия просек.
Противопоставени са сложното и простото. Това не е ли парадокс, абсурд, нелогичност? Би трябвало простотата да е най-лесното нещо, това, което става естествено, без замисляне, без подготовка и обучение. „Просто“ и „лесно“ са близки по значение, почти пълни синоними.
Напротив, сложността е мъчнотия, нещо, съставено от много части, с много съставки, нещо, което се сглобява, части, които се слагат заедно и може би не винаги в правилния ред и съотношение. Сложността изисква обмисляне, разучаване, упражняване. Сложността не само е сложно съставена, тя е и многообразна, точно както е казано в стихотворението: „всяка сложност“. Значи сложностите са повече от една. И щом усещането му е, че има нужда от помощ, за да излезе „вън от всяка сложност“, това означава, че сложното е свързано със затваряне, ограничаване, насичане, отделяне.
Сложностите са много, вътре. Човекът е вътре в тях, а също и те са вътре в него, в объркания му, затруднен ум.
Простотата е една. От нея не можеш да излезеш навън и да я напуснеш, защото тя е цялото навън. Тя е всичкото.
Човекът е сам и безполезен като дребна монета в джоб.
За да излезе от сложността, той трябва да се свърже с другите хора и със света. Да раздаде себе си. Не да се изолира, а да се слива. И не по силата на учени умозаключения, а от сърце.
Но аз не съм сигурна, че простотата може да се научи. Това би противоречало на всичките ми разсъждения до тук, а аз вярвам в тях. Простотата не се учи, тя е. И не зная дали дори самият бог може да ни научи на нея повторно. По-скоро мисля, че невинността се дава само веднъж и не може да се повтори, нито да се фалшифицира. Адам и Ева не се връщат повторно в Рая, а и да се върнат, нито те ще са същите хора, нито това ще е същият Рай, и аз не мисля, че ще го разпознаят, дори и да се окаже, че никога не са го напускали наистина. Раят е вътре в човека и не може да бъде напуснат, може да бъде споделен, може да бъде омърсен, но не и изгубен.
Аз не зная дали лирическият говорител очаква молитвата му да бъде чута и изпълнена. Нейният смисъл е в копнежа към простота, в осъзнатата нужда от сливане със света. Толкова по-силна нужда, колкото по-невъзможно е удовлетворяването й.
Да усещам своя радостта
на невинното дете, което
първите снежинки от небето
сбира със отворена уста.
Ако човекът отново стане едно цяло със света, той ще чувства всяка радост като своя. Птиците ще пеят за него. Това е нещо като да излезеш от тялото си, без да го напускаш. Точно така разбирам и съпреживявам образа на детето в стихотворението. То лови снежинките с уста. „Сбира“ ги – една по една, внимателно и радостно. Сбира ги „от небето“ – не падащите, не летящите снежинки. То ги взима от самото небе, едва поникнали от облака, както поникват дивите ягоди – но бели, с мирис на студ, вятър и замръзнала вода, и те се топят на езика му като кристалчета захар. Съвсем малкото дете почти докосва с устните си небето. Атанас Далчев се свързва с предметността, с конкретните, осезаеми образи, но детето със снежинките тук се усеща като видение. Детето се явява пред очите на човека, както бог се явява в мислите му. То не мисли дали е голямо или малко, то участва в падането на снега и в движението на облаците, то живее в синхрон с динамиката на небесните тела.
Точно това лирическият говорител в стихотворението никога повече няма да бъде и няма да го има.
Детето живее. Възрастният – на 23! – го гледа и преживява скъсването, раздялата, най-големия любовен разрив – между човека и бога вътре в него.
И без свян да мога да говоря
с простите на прост неук език…
Научи ме, господи велик,
да живея като всички хора.
Той не го е искал. Не го е направил нарочно. Не е негова вината. Но се срамува, както Адам и Ева от срам са прикрили телата си, след като са осъзнали, че имат тела. И не точно срам, а свян. Това е когато копнееш да докоснеш нещо силно желано, за което се чувстваш недостоен. Тази дума най-често се среща в съчетание с „момински“. Моминският свян е, когато порасналото момиче знае, че има нещо прекрасно и плашещо, нещо, което трябва да бъде пазено до момента, в който го загуби. Лирическият говорител е мъж, той чувства напора на силите си, всички знания, умения, мисли, тежестта на всички прочетени книги – но не знае какво да направи с тях. Още два пъти той назовава „простотата“, този път опредметена в човеците и озвучена в езика. С простите на прост неук език… Но аз мисля, че той всъщност не иска това. Той го е загубил по свое желание. Ученето не става спонтанно, за миг, по невнимание. През „миналите години“ той се е оттласквал от това състояние. Направил е жертви, полагал е усилия.
Той е постигнал своето желание и сега е разочарован.
Не казвам, че човек не трябва да учи, защото после ще съжалява, че вече не е прост.
Казвам, че който трупа мъдрост, трупа тъга – както е написано в Еклесиаст. Казвам, че тъгата, копнежът, страстта по загубеното, трепетът от недостижимото, нуждата от любовна връзка с цялостния, объл, съвършен, единен свят са присъщи на човека.
И мисля, че човекът от стихотворението „Молитва“ е щастливец, защото неговата молитва е сбъдната.
Той живее като всички хора.
Мария Донева
